Човекът – задоволен.

Какъв е смисълът на живота ли? Няма такова нещо…няма грандиозен, изключителен, невероятен замисъл. Не съществува някаква висша сила, която по свое усмотрение, вдъхновение или скука е решила и създала живота. Да се търси смисъл в отделния живот на индивида е твърде лесно и никак неинтересно. Отговорът е ясен: удовлетворението, задоволството. Изключвам различните форми на живот на тая земя от човека, защото те просто живеят, продукт на средата си, съществуват както могат, създават и разрушават линейно, просто и по необходимост. Човекът от друга страна отдавна се мисли сам себе си. И той има онези претенции за изключителност на своето съществуване. Всъщност дори отшелникът, онзи отказал се от всичко, просякът, болният, ВСЕКИ живее за да чувства задоволство и удовлетворение. Нима монасите в най – рестриктивните манастири на земята не са удовлетворени от собствената си способност да живеят в лишение, нима друго не замества липсващото, пък макар и на различно ниво? ВСЕКИ чувства лично, егоистично задоволство от живота си. Просто е факт. От каквото и да се откажеш, каквото и да приемеш то е за да бъдеш в крайна сметка доволен. Саможертвата сама по себе си отново задоволява личното усещане. Какакъв е смисълът? Няма конкретен замисъл, няма съдба, няма реална самоизключваща се жертва, те са само част запълването на ежедневната нужда от доза самоудовлетворение.

Бърза е водата, не може

Какво правиш? Ела да ти се оплача, че то на близки си е най – сладко. Айде, то се е видело, у наше село нема да има кладенец и туй то. Оная заран отивам до баба Цена, ей там на кьошето доле живее. И тя каква яка беше, ама сега остаре и вече не може сама да шета, та отидох да и помогна. И си върва напреко през на чича ти Станьо двора и срещам жена му. Викам :

- Како Йовке, как сте? Добре ли сте?

- Добре сме, ама ще се оправим!

- Аз отивам да ошетам у баба Цена, да и помогна на жената, на възраст е вече, сама седи у тая къща, а то голема къща, знаеш…

 - Иди, помогни, щом те е викнала.

- Не ме е викала, ама аз не мога така да оставя бабичката сама, в едно село живеем, съседи сме, хора сме!

- Така, така, айде лек ти ден, аз ще шетам у дома.

- Е…щом не си ошетала още…айде и на тебе лек.

И тамън излизам от двора и си мисля, от толкоз приказки и ожадневам, как нема един кладенец у туй пусто село, да опустее макар! Ама нейсе! Върва си и срещам кмета на улицата на баба Цена и веднага му пресекох пътя.

- Кмете, добър ти ден! – А добър да ти е!

- Ти си учен човек, кмет си, разбираш от пътища, от овошки, от служебни дела, от речи…а от кладенци май не разбираш много а ?

 - А-а-а , лельо Пено, от кладенци разбирам както от търговия, нали виде как набърже турихме пазарен ден у четвъртък?

 - Е то хубаво, пазарен ден, сергии, продават хората, ядат децата ябълки, ама кладенец нема, да си накваси човек устата, да се разхлади у тая жега…

- А-а-а, лельо Пено, ти за кладенец не се тревожи, аз нали говорих с майстори! Дойдоха, премериха, копаха, инструменти колко донесоха… най – добрите майстори у целта околия беха! И казаха хората кладенец тука не може да има, защото водата е много бърза долу у почвата и нема как да я уловят, да турят кладенец!

- Ти си учен човек, кмет си, щом си рекъл, че не може, значи не може! Аз ще ида тогава на чешмата при Станкини, там водата е по – бавна. Ще си напълня дамаджанките, че у целото село, само тая чешма и оная на пътя за града, останаха.

- А-а-а , лельо Пено, ще направиме кладенец, само още пари да събереме, че да забавиме тая вода, много скъпи инструменти им трябват на майсторите!

- Ще събереме ние тия пари…кмете, тръгвам , че баба Цена ме чака да ошетам – му викам и си мисля – а пък ти като тая вода, бързо, бързо и отдето си дошъл там да си идеш!

- Айде по живо по здраво лельо Пено !

Личностен разпад

Поражда се внезапно и изглежда необясним. Всъщност е просто следствие от нечие наранено съзнание. Вглъбеността във собственото „Аз” възниква и се закотвя здраво, а след това корабното въже се покрива с водорасли, корали и става обитаемо от някакви непривични за него същества. Резултатът е : Изтегляне на котвата няма или ако има то пораженията са видими. Безпардонността, словесната агресия и неразбирането са човешки нужди, а не слабости, когато личността се загуби в себе си. Да изключиш звук и картина и да минеш от 5+1 на моно, като изпуснеш стерео. Вътрешността се разглобява на наносъзнания, които едновременно се надвикват и изтласкват едно друго. Мисълта е излишна, но се появява на автопилот в най – неочаквани моменти. Думите са чудесно нещо! Всяка от тях е напълно заблудена в собствения си смисъл. Смисълът всъщност при липсата на ясно съзнание е прищявка.

Есен в Балкана

Блоговете vs. Facebook

Или борбата да бъдеш чут

 

Това, което блоговете и други социални мрежи дават на индивида е място, където да бъде чут, публика, която да го чуе и разбира се нови запознанства. Излишно е да задълбавам в това, колко всеки един, бил той автор или читател, иска да си каже мнението и то да бъде чуто. Това е напълно естествено, човешко и присъщо на всеки един. Всеки ден ние общуваме и споделяме какво харесваме, неодобряваме и мислим с хората около нас, независимо в каква степен го прави отделният човек. Именно желанието ни да бъдем чути и ако може разбрани ни кара да се регистрираме по всевъзможни сайтове, да правим блогове, да качваме публикациите си в други сайтове, където да бъдат видяни от максимален брой хора, да пишем статуси, да качваме музика и да ровим в чуждите блогове, където да коментираме и също да бъдем чути. Мнението на всеки един е важно.

Темата за съревнованието на блоговете и социалните мрежи, като средство (форум) на индивида да наддаде глас, е твърде обширна и вероятно би изпълнила доста страници с размишления, анализи, сравнения и пр.

Къде човек може да намери аудитория, която да чуе идеите му, къде може да намери съмишленици, къде среща различни мнения и къде се ражда истината – в спора или в кратко заявление (напр. „статус” в някои социални мрежи) ?

В личен блог всеки може да изкаже тезата си, да покаже интересни факти, да демонстрира знания или просто да публикува това, което му харесва. Възможността публикацията да бъде коментирана среща автора и читателя, като гледните им точки относно конкретната тема много често не съвпадат.

В социалните мрежи тип Facebook или Twitter всеки може да напише кратко изявление, обяснение, молба, оплакване, нечленоразделни съчетания от букви или каквото си пожелае. Там също може да бъде коментиран, харесван или оплют. В повечето такива мрежи може да покаже снимките си, да качи любимия си клип или да комуникира по някакъв странен начин с „приятелите” си, например да ги ръчка, да им изпраща подаръци, тестове, всякакви покани и чудеса.

Коя система удовлетворява твоите нужди е единствено твое решение. Твоите лични изисквания определят къде и как да изразиш себе си. Важното е, че ако поискаш да бъдеш чут или видян има редица сайтове, които ти предоставят тази възможност, надпреварвайки се с всевъзможни джаджи и екстри с които да те привлекат.

Не съм от тях (обожавам Чудомир, заглавието е негово)

Седни да ти разправям! Хванах си снощи книжката и си чета. Ами тя една малка, спретната, поддържам си я, иначе стара колкото оня орех отвън. И си мисля, ами то това книжле е цяла радост. То си е е мое и ми разказва приказки само на мене. Много обичам книжки! Обаче не обичам да ги давам. Ако някой поиска да  чете нещо мое, ми да си го купи. Ей го пазара, ей там е на две преки. Ами то ще ми измачка корицата, страниците, ще ми плюнчи ъглите, ще я подвива и сгъва, ще я мокри и мърси, ще слага на всевъзможни неуважителни места и непочтително ще я захвърля тук и там! А книжката си я моя, нали ме разбираш. Не че не обичам да услужвам, ама то си е книжка и то душа има, и то грижи иска, и то за любов мечтае. Как да го хвърлиш в нечии нечисти ръце? И си разлиствам снощи книжлето и си мисля така…по едно време вземам да ставам, че водата пак ми я няма. Пуста котка ненапила се, пак от чашата ми е изсипала всичко и ставам аз да си налея. Затварям си книжката внимателно, че всяко движение я поврежда, нежна ми е…с колко любов си я чета и как се грижа за нея…и гледам то на Станка книжката. Брей как се учудих! Ами тя таз книжка у дома от миналата годин, никой не си я искал, никой не си я подирил, че то и тя не бяга, да кажеш, че се оплаква от мене. Ей викам си, туй то, и книжката добре си е при мен, и безсърдечни хора, не си я търсят…какъв е тоя човек, книжката си да не подири, а на пазар ми ходи лани! Ей тука си я турям тая книжка, снощи си  я четох, казвам ти, за чудо и приказ е ! Изоставена. Отритната. Аз ще се грижа за нея, ей тука и ще си я гледам като писано яйце!

10% love

За Габо – Цветни нощи

Нощ 21

He – Взимай акъл от мен и няма да сгрешиш!

She – Ехееее, за това те обичам!

He – За това ли било?

She – За всичко!

He – Че то и друго ли имало?

 Нощ 56

He – И ябълки!

She – Мразя ябълки!

He – А моркови?

She – Обичам сок от моркови.

He – Е то всички бебета го обичат!

She – Си хвърля биберона, сваля ританките, нахлузва джапанките и идва да те натъпче морковено сокче!

Нощ 103

 He – Hi asl pls

She – Hi 1000 f sf

He – Ахаха тъкмо за мен, имаш ли си гадже?

She – Имам си, искаш ли да си ми второто?

Нощ 206

She – Обичаш ли ме?

He – Имаш специално място в сърцето ми – 150 кв., 3 стаи, хол и кухня с тераса с южно изложение.

Нощ 345

She – Обичаш ли ме?

 He – Нали си ми казвала да не ти казвам такива неща!

She – Не е вярно, кажи ми го!

Нощ 370

She – Имаш ли Audi coupe?

He – Имам трактор Беларусь

Глупави размисли на свидетел

Малката буба лазеше бавно по пода. Изведнъж видя пред себе си голяма сянка. Малката буба размърда черните си антенки и каза „здравей, искаш ли да сме приятели?“ Сянката се доближи внимателно и бубата помисли, че най – после някой я забелязва. Зарадва се, може би беше намерила приятел. Тогава обувката се стовари на пода. Бубата не разбра какво се е случило. В последния си миг, тя беше щастлива, че някой иска да се сближи с нея.

Момчето което искаше всичко

Момчето, което искаше всичко, седеше само в стаята си и гледаше през прозореца. Навън имаше толкова много неща, минаваха най различни хора и от време на време виждаше как кучето на съседите щастливо се изпишква на дървото пред входа. Момчето, което искаше всичко, много искаше да излезе навън и да се запознае с някой нов приятел. Винаги, когато някой се опитваше да се сприятели с него, момчето, което искаше всичко, не знаеше как да постъпи. То разбира се не се опитваше да се хареса на никого, понеже смяташе , че само по себе си е всичко, което някой би пожелал . Така то искаше всичко от останалите, искаше разбиране, подкрепа и единомислие и смяташе, че напълно ги заслужава. Когато някой беше различен, момчето, което искаше всичко, му казваше, че не може да бъде такъв. Новите приятели бързо изгубваха интерес към него и си отиваха. Момчето, което искаше всичко, така и не разбра защо остава само. То не размишляваше над този въпрос, беше твърде заето да гледа през прозореца колко много неща се случват навън. Кучето на съседите отново тичаше към дървото пред входа щастливо.